1. Войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила
В основата на моето лично пристрастие към Оруел (а това вероятно важи и за много други източноевропейци от моето поколение) стоят не толкова литературните качества на творбите му, колкото ролята, която 1984 изигра за интелектуалното ми развитие, и особено за „идеологическото” ми отрезвяване. Докато не прочетох Оруел на около осемнадесетгодишна възраст, искрено вярвах, че комунистическата тоталитарна система е добра сама по себе си, и че хората са тези, които я покварявят. Именно затова романът ме разтърси толкова.
Вече не си спомням защо в последния гимназиален клас съм посегнала към романа и дали съм знаела предварително с какво ще се сблъскам на страниците му, но и досега ясно помня колко ме порази датата на отпечатване – малко след промените на десети ноември 1989. Още по-шокиращ ми изглеждаше фактът, че на книгата е била дадена зелена светлина за печат още през месец октомври.
Вярно е, че по това време вече навсякъде и доста отдавна се говореше за преустройство и социализмът с човешко лице на Александър Дубчек като че ли не изглеждаше толкова химеричен.
И все пак, сянката на забранените книги още витаеше над живота ни: беше жив споменът за съдбата на Фашизмът на Желю Желев, с поразителния, макар и имплицитен паралел между фашисткия режим в нацистка Германия и комунистическите диктатури на съветския блок (написан през 1967 и издаден след 15 години, през 1982, само за да бъде изтеглен от книжарниците три седмици по-късно); Лице – забраненият роман на Блага Димитрова, третиращ терзанията на политически „правоверната” героиня и опитите ù да помири по някакъв начин собствените си морални норми със задължителната за всички линия на поведение; празнините в книгоиздаването, запълвани от самиздат; нелегалното разпространение на Библии и християнска литература сред българските протестанти… Да не говорим за „случая” Тютюн или орязаната (и на практика фалшифицирана) версия на позива на Антон
Страшимиров след Септемврийското въстание и хилядите други примери на насилие над интелектуалната и творческата свобода и автоцензурата, която за мнозина беше се превърнала в инстиктивно поведение.
На фона на този политически, литературен и интелектуален климат никак не е чудно защо 1984 е преведена на български едва през 1989, въпреки че е написана и издадена още през 1949.
Същото важи и за Animal Farm (Фермата (Приказка за животни), преведена от Албена Димитрова и издадена на български език през 1945, очевидно малко преди новият режим да започне изцяло да контролира литературната продукция в страната, и преиздадена от изд. „Фама” едва през 2004 под заглавие Фермата на животните.
Coming Up for Air (Глътка въздух) излиза на български през 1991 в превод на Юриий Лучев, а Keep the Aspidistra Flying (Не оставяй аспидистрата да увехне) – през 1993 в превод на Юрий Лучев. Очевидно Оруел е бил твърде неудобен за превод по онова време.
Романът 1984 (издание на „Профиздат”) е преведен от Лидия Божилова и редактиран от Юлия Тошева-Гешакова. Даден е за набор на 6 юли 1989 (което на практика означава, че е превеждан през първата половина на 1989 или по-рано), подписан е за печат през месец октомври, а е излязъл от печат през месец декември.
2. Големия брат те наблюдава
Това, което прави впечатление в превода на Лидия Божилова, е засиленото негативно отношение към партията и държавата. Разбира се, не може и дума да става за преводачески грешки или за преднамерено изопачаване на оригинала (подобно нещо надали би преминало през ситото на редактора). Напротив, може би постигнатият ефект не е бил съзнатено търсен. И все пак, решението да се използват конкретни преводни варианти сред всички възможни ясно показва влиянието на политическата и културната обстановка в страната по това време върху работата на преводачката.
Разликите с внушенията на оригинала могат да се търсят в три посоки:
-
първо, в принизяването и демонизирането на образа на партията и държавата;
-
второ, в начина, по който е описано отношението на Уинстън към тях;
-
трето, в извисяването на образите на бунтарите и пролите.
В българския текст „партията” се изписва с малка буква, въпреки че в оригинала думата навсякъде е с главна буква, с което се загубва алюзията с „Бог”, за който и двете култури предвиждат изписване с главна буква. Колкото и незначителна да изглежда, тази подробност се отразява на възприемането на романа в двете езикови общности. Първо, защото за българския читател от това време „ръководната роля на партията“ във всички области на живота е ясна и без нарочно подчертаване, докато главната буква обръща специално внимание на живеещия в демократична страна английски читател върху „божествената” ù непогрешимост. От друга страна обаче, се получава принизяване на образа и внушение за обичайност и ежедневност, именно защото по времето на комунистическия режим на български думата партия много често се изписваше с главна буква (особено в художествената литература), въпреки че това не беше нормативно изискване.
Най-много различия в конотациите на думите и изразите, използвани в оригинала, и техните преводни варианти има в първата част на книгата: тази част, в която е описано как Уинстън осъзнава положението и взема решение за бунт. Във втората и особено в третата част, където главният герой е пречупен и превъзпитан, почти не се срещат отлики от английския текст, може би защото той вече е достатъчно зловещ и експлицитен.
От приложените по-долу цитати се вижда ясно, че преводачката е избрала изрази с много по-голяма интензивност на значението в сравнение с изразите от английския оригинал. Ако Оруел казва, че само Полицията на мисълта има значение, Лидия Божилова избира да каже направо, че само Полицията на мисълта е страшна, ако в оригинала имаме контрол над паметта, то в превода той се превръща в тотален контрол над съзнанието. По същия начин вместо само да се взират в Уинстън, очите на Големия брат вече се впиват в неговите, сякаш за да изсмучат жизнената му енергия и съпротивителните сили на съзнанието му; вместо примесено със страх и омраза, всичко е омърсено от тях; ако в оригинала нищо в Океания не фунционира както трябва, в преводния текст вече никой не е компетентен. Предполагаемите шпиони не се задушават в пожара, а загиват в пламъците и с това се създава впечатлението за една много по-мъчителна смърт. В българския вариант партията забранява определени действия много по-категорично, отколкото в английския. На думата от новговор, която на английски означава ‘да спреш престъпление’ съответства новоизкована българска дума, която означава ‘да спреш сам’, с което алюзията за автоцензура е много по-силно изразена.
Ето по-съществените пасажи, в които се наблюдва описаното демонизиране и принизяване, а на места и иронизиране:
I част
The blackmoustachio’d face gazed down from every commanding corner.
Лицето с черните мустаци се мъдреше на всеки по-централен ъгъл.
The patrols did not matter, however. Only the Thought Police mattered.
Патрулите обаче не бяха страшни. Страшна беше само Полицията на мисълта.
Party members were supposed not to go into ordinary shops.
За партийните членове бе недопустимо да влизат в обикновени магазини.
‘Mrs.’ Was a word somewhat discountenanced by the Party.
Партията не одобряваше думи като „мисис.”
It was somehow slightly frightening , like the gamboling of tiger cubs which will soon grow up into man-eaters.
Беше зловещо, като играта на тигърчета, които скоро ще пораснат и ще се нахвърлят върху хората.
his memory was not satisfactorily under control
контролът над съзнанието му не бе пълен
The whole climate of thought will be different.
Целият процес на мислене ще е различен.
an up-to-dateness of information, which the ordinary Party member did not approach
свръхосведоменост, която за редовния член на партията беше недостъпна
sat listening with a sort of gaping solemnity, a sort of edified boredom
седеше заслушан, зяпнал благоговейно с уста, олицетворение на назидателната глупост
The hypnotic eyes gazed into his own. It was as though some huge force were pressing down upon you – something that penetrated inside your skull, battering against your brain, frightening you out of your beliefs, persuading you, almost, to deny the evidence of your senses.
Очите хипнотично се впиваха в неговите. Сякаш някаква огромна сила те притиска – нещо прониква в черепа ти, разрушава мозъка ти, кара те от страх да се откажеш от убежденията си, едва ли не да се отречеш от възприятията на сетивата си.
The proles were supposed not to drink gin, though in practice they could get hold of it easily enough.
На пролите беше забранено да пият джин, въпреки че лесно можеха да си го купят.
II част
No emotion was pure, because everything was mixed up with fear and hatred.
Нито едно чувство не беше чисто, защото всичко беше омърсено от страх и омраза.
then a rumor flew round that spies were directing the rocket bombs by means of wireless waves, and an old couple who were suspected of being of foreign extraction had their house set on fire and perished of suffocation
после плъзна слух, че шпиони насочват ракетните бомби с радиовълни, и бе подпалена къщата на възрастно семейство, за което се подозираше, че е от чуждестранен произход – хората загинаха в пламъците
Nothing is efficient in Oceania except the Thought Police.
В Океания никой не е компетентен с изключение на Полицията на мисълта.
III част
Crimestop, they called it in Newspeak.
(Първият и най-елементарен стадий в тази дисциплина, който и едно дете може да усвои,) се нарича на новговор самстоп
Чувствата на Уинстън също са много по-интензивни в българския текст. Той не само не харесва колежката си, за която подозира, че е от Полицията на мисълта, но я намразва от пръв поглед.
Winston had disliked her from the very first moment of seeing her.
Уинстън я намрази от пръв поглед.
He realized why it was that he hated her. He hated her because she was young and pretty and sexless.
Той осъзна защо я ненавижда. Ненавиждаше я, защото беше млада, красива и безполова.
When he got up to it he saw that it was a human hand severed at the wrist. Apart from the bloody stump, the hand was so completely whitened as to resemble a plaster cast. He kicked the thing into the gutter, and then, to avoid the crowd, turned down a side-street to the right.
Щом наближи, видя, че е откъсната в китката човешка ръка. Като се изключи кръвта на откъснатото място, ръката беше бяла като гипсова отливка. Избута* я в канавката и за да избегне тълпата, сви по уличката вдясно.
*По-нататък обаче, когато Уинстън вече е в ръцете на Полицията на мисълта и се е пречупил и предал, преводачката използва глагола „ритна”(т.е. докато е противник на тоталитарната власт, неговият образ не може да се „опетни” с грубост или нечовечност):
И като мислеше за това, си спомни без очевиден повод как преди няколко седмици бе видял на улицата откъсната ръка и я бе ритнал в канавката, все едно че беше зелев кочан.
Образите на пролите и бунтарите, обратно на образа на партията, са извисени – вместо „недосегаеми“ (като най-презряната социална група в индийската кастова система), те стават парии (като че ли от добре познатото по онова време „На крак, о, парии презрени…”). Опълчилите се срещу партията не са ‘трупове’, а ‘покойници” (като в „Новото гробище над Сливница” на Вазов, което е известно като военен траурен марш точно със заглавието „Покойници“). Старото поколение партийни функционери, макар че се е примирило (с живота, обстоятелствата или каквото и да било друго външно явление), не е капитулирало интелектуално, поне не в българския текст.
But also they were outlaws, enemies, untouchables, doomed with absolute certainty to extinction within a year or two. No one who had once fallen into the hands of the Thought Police ever escaped in the end. They were corpses waiting to be sent back to the grave.
Но сега те бяха извън закона, врагове, парии, обречени с абсолютна сигурност на смърт до година-две. Веднъж попаднал в ръцете на Полицията на мисълта, никой не избягваше тази участ. Те бяха покойници, които просто чакаха да бъдат изпратени отново в гроба.
The older generation had mostly been wiped out in the great purges of the fifties and sixties, and the few who survived had long ago been terrified into complete intellectual surrender.
По-старото поколение беше почти изцяло унищожено в големите чистки през петдесетте и шейсетте години, а малцината оцелели бяха така сплашени, че отдавна и напълно се бяха примирили.
From the moment of declaring war on the Party it was better to think of yourself as a corpse.
Обявиш ли война на партията, по-добре е да мислиш за себе си като за покойник.
If you can feel that staying human is worth while, even when it can’t have any result whatever, you’ve beaten them.
Ако чувстваш, че си струва да запазиш човешкото в себе си, дори това да ти носи беда, значи си победил.
3. Две и две правят пет
В интервю на Елизабет Уосърман от Atlantic Monthly с Кристофър Хитчинс, автор на Why Orwell Matters, се казва, че 1984 спечели повече сърца и умове за анти-комунистическата кауза, отколкото всички усилия на четиридесетгодишната пропаганда от студената война”.
Жалко е обаче, че днес не само учениците, но и много от родителите им не знаят колко зловещ всъщност е подтекстът на заглавието на популярното телевизионно шоу и че книгата, от която е взето, се появява на български език само защото литературната критика приема Сталин за единствения разобличен от перото на Оруел.
И именно защото Фермата обобщава революциите като исторически феномен, който не може да се отнесе само до т. нар. „буржоазни” революции на седемнадесети и осемнадесети век, тази книга вижда бял свят в България доста дълго време след промените през 1989 година.
