лѐксика
1. Речниковият състав на езика.
2. Съвкупност от думи, групирани според употребата си в някаква област на живота, в някакъв период от развитието на езика или според стилистичните и експресивните си особености.
Когато започвам да работя с нова група или с нов ученик, винаги задавам един и същ въпрос: Кое е най-трудното нещо в английския език? Неизменно получавам един от следните три отговора:
а) произношението (придружено с жалбата, че в други езици всичко се пише точно така, както се чете);
б) граматиката (тук основен виновник се оказват глаголните времена);
в) думите (които, вярно, са доста, както и да решим да дефинираме понятието „дума“): второто издание на Oxford English Dictionary, публикувано през 1989, съдържа речникови статии за 171 476 думи и 47 156 редки и остарели думи).
Обикновено бързо се справяме с проблемите с произношението и образуването и употребата на времената. Но битката с думите, за съжаление, се оказва продължителна и трудна за всеки от нас, независимо от нивото, на което ползва английски (или който и да е чужд език).
Най-честият проблем, с който се сблъсквам, е искреното убеждение на учениците ми, че „знаят“ някоя дума или израз само защото я разпознават, когато я срещнат в текст. (Това е неизменно свързано с признанието на много хора, които съм срещала извън класната стая, че когато четат или слушат, разбират (почти) всичко, но че когато на самите тях им се наложи да кажат нещо, всичките им знания изведнъж се изпаряват безследно).
Ясно е, че никой от нас няма шанс да научи абсолютно всички думи дори в родния си език, точно както стоте хиляди думи в петото издание на Longman Active Study Dictionary биха били непосилна задача дори за средностатистическия носител на езика, бил той англичанин или американец.
Затова основното, на което се опитвам да науча учениците си, когато става въпрос за лексикалния запас, с който боравят, е кардиналната разлика между пасивния и активния ни речник.
Пасивният речник се използва в т.нар, пасивни речеви дейности (четене и слушане), а активният речник – в активните речеви дейности (писане и говорене).
При всеки от нас пасивният речник е неизменно по-голям от активния и това отново е валидно не само за който и да е чужд език, с който боравим, а и за родния ни език. Разпознаваме (с по-голяма или по-малка прецизност) значението на много повече думи, отколкото активно използваме в речта си.
А това, върху което учениците инстинктивно се съсредоточават, е неистовата амбиция да учат „непознатите“ думи. Което, разбира се, е похвално и необходимо. Само че в стремежа си да трупат думи, които разпознават при четене и слушане, обикновено пропускат да ги активизират, така че да могат да ги включат адекватно и в собствените си (писмени и устни) текстове.
Именно затова упорито насърчавам своите ученици да си записват не само „непознатите“ думи, а и всички думи, за които имат подозрението, че не биха се сетили, ако им се наложи да ги използват. И понеже самата аз винаги съм намирала писането по няколко реда на някоя дума за ужасно скучно и безполезно занятие, уговорката ми с тях е: записваме всяка дума само по веднъж (по възможност с израза, в който се среща) но я записваме всеки път, когато я срещнем и го правим дотогава, докато не сме напълно убедени, че при нужда ще се досетим точно за нея. (Ако след време усетим, че сме я забравили, започваме да я записваме отново).
Обикновено всяка задача за домашна работа включва, освен проверка на самото упражнение, и проверка на владеенето на лексиката, която се съдържа в него: това, което типично искам, е да могат да съставят изрази с думите от домашната, като им подавам репликите на български, а те трябва да влязат в ролята на мои лични преводачи и да изразят мисълта на английски. Ако не си спомнят нещо, е разрешено да ползват записките си от съответната задача за домашно.
Така акцентът се измества от стреса, породен от усещането, че сме длъжни да запомним колкото може повече думи, към неволевото им запомняне в процеса на друга задача, тъй като стремежът на ученика не е да „научи“ думите, които са му нужни, а само да ги забележи и запише всеки пък, когато ги срещне.